Винаги съм бил обсебен от смъртта. Докато все още имах телевизор, любимото ми беше да гледам новините в началото, когато съобщават за разни бедствия, колко хора са умрели и по какъв начин. Не че исках да умра, просто не исках да живея.
Спомням си една случка, точно една седмица преди да го срещна. Него. Но за него малко по-късно.
Возех се в 213 . Всяка една малка подробност се е запечатила в мозъка ми като мръсотия, която не мога , а и не искам да изчистя, защото ми напомня колко щастлив съм сега. Шофьорът слушаше Радио ‘’Нова’’ . Не приличаше на типичен водач на 213. Пред мен стоеше жена с рошава шапка и още по-рошава коса. До мен ученичка , на около 15 или 16, с късо яке, под което виждах голия й корем и изпъкналото пъпче. Миришеше хубаво. Изведнъж рейса спря и замириса на изгоряло. Веднага в главата ми изскочиха новините:
‘При ужасен инцидент на Цариградско шосе в столицата, автобус от градската мрежа се самозапали и всичките 63 души са умрели в големи мъки. Все още се разследва случаят, но се работи по версията, че в автобуса са били събрани потенциални самоубийци, които са предизвикали пожара със самоубийствените си мисли’. Замислих се защо пък ученичката ще иска да умре, може би несподелена любов или двойка по Биология. А рошавата лелка- може би прекалено висока такса за парно. Шофьорът сигурно мрази работата си. Все основателни причини, да не ти се живее. А въобще има ли такова нещо като основателна причина да ти се живее?
Естествено нищо от това не се случи, просто рейса отвори врати и ние излязохме на снега да чакаме следващия. Но след като не се сетих за нито една причина, която да ме задържа тук, седмица по-късно направих опит за се самоубия. И така срещнах Него.
Той е лекар в болницата, където са ме откарали след ‘инцидента’. Не помня името му. Има някакъв чар и обаяние, не можеш да му откажеш нищо. Никога не съм мислел че съм гей, всъщност не съм, просто го обожавам, искам да му услужвам, да му доставим удоволствие, да коленича пред него и да изпълня всяка заповед. Аз, който никога не съм обичал, за пръв път в живота си обикнах.
Бих дал всичко за него. Още си спомням първият път, когато го видях.
-Здравей, хубавецо. Аз ще съм твоят лекар. Докарали са те вчера в безсъзнание. Но се радвам да ти кажа, че вече си стабилизиран. Чудно е как понякога 1-2 клизми, могат да спасят живот. Сега ми кажи защо си взел всичките тези хапчета, нима не искаш да живееш?
И аз му казах всичко, за себе си, за това че на 30 вече се чувствам много уморен, за подигравката на майка ми да ме кръсти Божидар и после да ме изостави, за детето ми, което също ще отрасне в дом, за случката с автобуса. Той разбира се вече знаеше всичко, но явно е разбрал че имам нужда да го кажа на глас.
-Ти наистина си дар, не се съмнявай в това. И нищо, от това, което ти се е случило не е случайно или пък толкова лошо. Как иначе щеше да ме срещнеш? Аз не ходя по магазини или кина, не пия по барове и не се разхождам сред природата. Но ако се съгласиш да работиш за мен, ти ще правиш тези неща, ще имаш всичко, което някога си искал- признание, власт, пари. Ако разбира се не искаш, мога да ти помогна да се избавиш от живота още сега. Една секунда и ще си мъртъв, а аз ще оформя документите ти за погребението, както го искаш. Ти избираш. И разбира се мога да направя това, защото аз съм Смъртта.
Никога не съм вярвал в Бога или Дявола, в ангелите и всички религиозни глупости, които ти дават изкуствена надежда че има смисъл, дори в страданията. Но на него му повярвах веднага. Знаех, че е истина всичко, което ми каза, разбрах че цялото ми мизерно съществуване е имало за цел да се извися достатъчно за тази среща. А когато ме докосна с нежната си ръка, почувствах как сълзи се стичат по лицето ми и да се кълна, че ще направя всичко, което поиска от мен.
Така започнах да работя за Смъртта. Оттогава минаха 15 години, най-щастливите ми години. Той е всичко за мен. Както ми обеща имам всичко, което искам власт, почит, пари, жени, но най-важното е че го имам в живота си. Нищо не е по-блажено от момента, в който го видя за да ми даде следващата поръчка или доволен от мен се наведе и ме целуне , а очите му блестят от страст. Понякога се случва да не се видим с месеци, когато трябва да отида в Азия или Африка и това ме съсипва. Но всичко зависи от поръчките. Поръчките се правят от една жена, която прилича на скандинавка- висока, руса, с онази студена красота и доза надменност, присъща на северните народи. Виждал съм я само два пъти. Първият малко след като приех работата, явно той е искал и тя да ме одобри. Спомням си че остави в мен едно мръсно чувство, начина по който ме гледаше, сякаш преценява дали ръцете ми са прекалено къси за тялото ми. Не каза нищо. Само веднъж се осмелих да я погледна в очите и повече не посмях. Там нямаше нищо, просто очни ябълки, никакви емоции, като мъртва. Единствено това че от време на време мига, пречи да решиш че е мъртва. По-късно разбрах, че е наистина такава. В смисъл, не че е мъртва, просто не е жива.
Как така ли? Еми, много просто. Тя и другите като нея са само тела, тела, съшити от различни части, които аз събирам. Той ми дава списъци с хора, които не искат да живеят, потенциални самоубийци, хора, за които никой не го е грижа, хора, като мен преди да го срещна. Аз ги издирвам, сприятелявам се с тях и ги убеждавам да умрат. След това вземах частта, която ми е поръчана. Тя поръчва частите, в зависимост от какво тяло се нуждаеше в момента. Понякога е доста трудно, когато имам поръчка за дребни неща- око, уста, или определена бръчка или бенка, защото не трябва да повредя нищо. В началото не бях много сръчен. Най-обичам големите и по-груби поръчки като коляно или прасец, ръка или дупе. Целта е да се създадат напълно нови тела, които никои да не познава, за да може да приютят съществата като нея. Така и не разбрах какви са те, но и честно не искам да знам. Знам само че са много, прекалено много, понякога се питам дали ще останат истински хора след време. Но и не ме интересува, защото хората са слаби и противни, само оплакващи се, завиждащи и нисши. Може би пък е по-добре всички да станат като нея. Не искам и да знам, важното са само моментите, които имам с Него.
От първо разбира се ми беше неприятна частта с кръвта. Гадеше ми се от мириса й. Спомням си първата си поръчка. За женски стъпала . Трябваше да отида близо до морето в едно село и да се срещна с една жена. Беше сравнително лесно, защото тя беше готова да умре, просто й липсваше куража да го направи. Тъй че аз й помогнах. Живееше в една малка мизерна къща и гледаше кокошки , които наричаше с имена. Любимата й беше Покахонтас, говореше и с часове, убеждаваше я колко е хубава. Имала син, който се забъркал с някакви групировки и след като разпродал почти всичкото й имущество, го вкарали в затвора и там при неясни обстоятелства умрял. Мъжът й я изоставил веднага след като тя забременяла. Имала само една сестра, която се самоубила преди много време. Никой нямаше да скърби за нея, всички в селото я мислеха за луда и отбягваха още след като се разчу за сина й. Пък и нямаше да е странно, ако и тя умре по своя воля след като вече е имало подобен случай в семейството й. Така че смятам, че й направих услуга. Сприятелих се с нея, казвах колко красива е наистина Покахонтас и така веднъж докато ядяхме диня на двора я попитах дали не й се иска всичко да свърши, дали не иска да умре. Повечето хора биха ме погледнали с изненада и укор, но не и тези, които бяха в списъците. Те бяха узрели за тази мисъл, трябваше им малък тласък. Аз ги разбирах, защото и аз бях такъв преди. Ако някой беше дошъл при мен, и ми беше казал същото, щях да съм му благодарен. Убедих я и й помогнах да се удуши на двора, на дървото, под което бяхме яли онзи ден. Докато я гледах как се гърчи и посинява, как живота я напуска, осъзнах колко е лесно да умреш. Трудното беше да живееш. За един кратък миг ми се прииска да скоча и да отрежа въжето. Но защо? Нима тя имаше причина да живее? Нима нямаше и сама да го направи, ако не бях там? Пък и как можех да го разочаровам. Оттогава пред мен са умрели толкова много хора, че понякога си мисля че няма ясна граница между живота и смъртта. Няколко секунди без въздух и вече те няма. Няма ги страховете ти, мечтите, гласът и мирисът ти, кой може да каже че въобще някога те е имало. Някакъв регистър. Ами ако той изгори, ти наистина не си съществувал. Хиляди, милиони хора се раждат и умират всеки ден. Кой си ти да си по-специален? Ти си само потенциална поръчка, име в списъка ми.
