Така, да си втори
не е толкова лошо, да тръгнеш от второ място не е толкова зле. Хем не си първи, с
много изисквания и очаквания към теб, хем не си и последен, където, да си го
признаем, тярбва да си много добър за да се придвижиш напред.
Във вторник винаги
ми е върляло. Днес е четвъртък. Сядам да пиша, защото не знам какво друго да
правя. Все едно съм в този свят, защото трябва, но съ го живяла този ден и
миналия също, постоянното чувство на дежаву. Има някаква малка дупка, от която
все едно някой ме наблядава , може и да съм самата аз от друг свят, искаща да
ми каже всичко е наред, живей си живота или пък да ме предпупреди за края на света.
И двете ми изглеждат еднакво възможни.
Показвам 2 средни
пръста на камерата на служебния лаптоп, от който пиша. Камерата е изключена, но
лепенката , с която я закрива по принцип, падна. Сега ми се засилва това
чувство, но по-добре с чувства, отколкото без.
Май.
Чувствата като
сетивата ли са? В смисъл на сетиво извън физическия свят ? Ако нямаш обоняние,
което аз нямам вече няколко месеца, в следстие на падане или може би не, това
ти променя живота малко или много. И в
положителен и в отрицателен аспект. Не чувствам аромата на храната, което не ми
попречи да преяждам в продължение на месец, но не чувствам и аромата на
обществената пласмасова тоалетна в парка.
Но ако нямаш чувства , това отразявали ти се
във физически аспект ? Не. Значи чувството
не е сетиво. Сега ми се смеят разни разбирачи-от умните, с образование и разбирачи-
от тъпите, които от всичко разбират. Но не ме интересува. Мисля че не ме поне.
След като
споделиш битието си, да започна и разказа си. Той е идея, която нося в себе си,
но ниога не съм имала смелост да извлека навън. Да не забравя и голямата доза
мързел, която също играя своята роля. За да седна да пиша, трябва да ми е
достатъчно зле, за да не ми се прави нищо друго, и все пак не толкова зле, за
да мога да функционирам.
Как другите хора
чуват звуците? Сигурно не като мен, защото тогава всички щяха да са луднали. Аз
минавам за горе-долу нормален човек(или както казвам на 1ви срещи с тиндер
господа, жена, защото жената не е човек), защото се старая много .
Аз чувам душите
на нещата. Не само хората имат души, в смисъл и предметите имат нещо, може и да
не е душа, но нещо. Знам, че искате конкретика, но аз не лъжа , а в реалността нещата не са толкова конкретни, колкото
някои лъжци искат да ги изкарат. Всяко нещо има чувство в него, и аз го
разбирам посредством звука му. Но тъй като съм обърната така, в повечето случай
е само този негативен звук, който чувам, който минава през гръбнака ми и се
спира някъде около корема и с неприятно жужене стой там и друса. Друса, точно
така. Даже и още по-грозна дума заслужава, но не мога да я измисля сега. Грозно,
грозно, грозно. Иска ми се да удрям, викам, хвърлям, чупя, но нищо не правя,
никой не може да разбере отвън, че нещо не е ок.. Усещам как цялата тази река
се разбива в кожата ми отвътрешната страна, и с полюшване се връща към сърцето.
И страдам. Сама. И страдам още повече, защото страдам сама. А защо сама? Защото
хората не ги интересува. Не говоря за хората по принцип, а за семейството. Те се
преструват, че се интересуват, но толкова колкото е нужно, за да не каже някой , че са лоши
родители/сестри . Зад това, не ги интересува повече. Свършили са си работата,
могат да се потупат по гърба задаволително и да ми посачат като човека, който
вечно създава проблеми. А аз гледам да не им създавам, но като всички
чувстителни и емпатични хора къде да се скрия от света, щом дори семейството ми
не ме приема ?
Къде след като и
хората, които трябва да те обичат, не го правят напълно , а само дотам докъдето
се простира представата им за нормалност?
Това се вижда и
много добре във връзките ми. Никога не ми достига любов и грижа, защото никога
не ми е давана достатъчно. И когато достатъчно дълго ти е давано , толкова
колкото да не кажеш -лоша майка, те е страх да поискаш по нормален начин от
партнора си.
Родители както
обичате и се грижите за децата си, такава ще е и любовта, която те ще получат в
бъдеще.
