Sunday, April 1, 2012

Писмо от Ж. Л.

''Бях на лекар - гинеколог. Каза ми че матката ми е изкривена на една страна, станало от някакво заболяване, което даже не съм усетила. И изведнъж ми просветна, докато се прибирах . Светна наистина нещо, не в небето или на улицата , а вътре в мен. Стоях на тротоара на ъгъла на 'Константин Величков' и 'Сливница' и гледах как няколко облака се борят да закрият слънцето, сякаш от това зависи дали ще оцелеят. Гледах минаващите, забързани хора, които излизат от метрото, някои млади и красиви, други-сакати и грозни, а някои- просто отсъстващи, сенки на тела, облечени , запълващи пространството, като пълнеж. Пълнеж, точно това сме, са, ние, те...
Мирише на скара.
И  този момент стана осветляването, като облъчена от атомна сила, за малко щях да падна на плочките. Видях си лицето, отразено в стъклото до надписа за дюнер. Видях това младо и свежо лице, видях как се сбръчква, как изгнива.
Всички ще умрем. Жената, която твърдо стъпва с високите си токчета и размята дупе- труп. Измацания продавач на скара, миришещ на мъртви животни- труп. Двойката слепи, които опипват с бастуните си стълбите- трупове. Водачът на трамвая - труп. Хубавият мъж с голямото куче- труп. Аз - труп.
Но колко мислят за това? Сигурно само аз. Но тази истина ме блъсна като камък, хвърлен от космически кораб. Нищо няма смисъл, никога не е имало и никога няма да има. Всички са обречени, още с раждането си. Защо тогава прекарваме живота в притеснения, страхове, стремящи се към всеобщото одобрение на тази променлива константа- човека.
Нищо няма смисъл. Нищо друго, освен матката ми.
Тя изведнъж заживя свой собствен живот. Оказа се, че е най-важното нещо не само в моя живот, но и на цялото човечество. Матката ми. Защото от там ще излезе мещо, което също ще умре. Знам това. Но от това нещо ще излезе друго. И то ще умре. Но от него ще излезе друго. То може да умре, а може и да спаси всички други. Как го знам ли? Просто чувствам, че от моята матка тръгва спасението на света.
След като се знае това- защо хората ме подминават, не ми правят място да седна. Нима не съзнават важността ми. Всъщност не моята. Нейната важност. Под гърдите ми и над срамните ми уста се крие Отговорът.
Гърдите ми започнаха да ме сърбят. Много особенно чувство. Както когато си  мисля за нещо еротично, се възбуждам. Само че сега , осъзнала важността си, тя искаше вече бебе, което да суче. Предусещаше го, а липсата на бебешки уста усилваше чувството на сърбеж и неприятното стискане на сутиена.
Така поведена от матката си , тръгвам да търся мъж- приятел за мен, и осеменител за нея. Пожелайте ми успех. От това зависи живота на бъдещото човешко поколение.''
Ж.Л.

No comments:

Post a Comment