Снежинка и цивилизацията

Моята Снежинка обича да върви по улицата на своето мълчание
и да си представя, че хората могат да говорят.
Върви и зиме и лете по чехли,
какво са няколко изгубени пръста?
Минава покрай големи, сиви бункери с още по-големи светещи букви.
Толкова са ярки, премигването им директно се плъзва през челото й и намира път към мозъка й.
Изпълват със студената си светлина не само нощта, но и деня.
Като че ли и слънцето изчезва под дългите лъчи на цивилизацията.
И  се спира моята Снежинка да погледа изкуствения блясък, привиква с него и повече нищо друго не може да види.
Няма слънце и небе, няма птича песен и мирис на море.
Само свят на град, блок след блок, архитектурна красота.
Но защо пък не?!
Може и да е изкуствено,
но нали всичко, в което вложиш смисъл става истинско.
Какво по-истинско от смрадта на града
и страха, да не се върнем назад, към корените си, към природата, да не сме в крак с времето.
Кое време, питаше преди моята Снежинка?
Сега вече не пита, сега е част от него.
А и престана да е моята Снежинка.
Сега е само малко жълт сняг под балкона.